На дълбочина от около 30 km литосферните плочи са притиснати една към друга от тежестта на по-горните скални пластове. Налягането в тези нива надвишава няколкостотин мегапаскала, а придвижването на тектоничните блокове се дължи на сили от планетен мащаб. На фона на тези колосални натоварвания гравитационното въздействие на Луната и Слънцето на пръв поглед изглежда незначително. Деформациите на земната кора, предизвикани от океанските и твърдотелните приливи, създават колебания на механичното напрежение с величина едва от 0,1 до няколко kPa. Това е стотици хиляди пъти по-малко от фоновото налягане, което притиска плочите. Въпреки това сеизмологичните наблюдения от последните две десетилетия неизменно потвърждават наличието на ясна закономерност: най-слабите приливни цикли с периоди от 12 и 24 часа редовно предизвикват размествания на плочите в зоните на субдукция в Тихоокеанския регион, край бреговете на Япония, Северна Америка и Тайван. Става дума за бавни земетресения, продължителни тектонични движения, които протичат без разрушителни удари. Физичният механизъм на тази връзка дълго време не можеше да бъде описан аналитично. По какъв начин периодичното въздействие с толкова малка амплитуда преодолява съпротивлението на дълбоките слоеве на земната кора и привежда в движение участъци от разломи с дължина от десетки километри? Космически тригер, свободна интерпретация Екип от геофизици от Висшето техническо училище...